Новите личности ще пометат статуквото
Александър МАРИНОВ
Когато се приказва за „ опция на статуквото ” (трябва да признаем, дефиниция, която се схваща по друг начин), нормално се извеждат на напред във времето системно-структурните промени – нови правила, институционални структури, модели на връзки сред политиката и обществото. Неотдавна един сътрудник даже дефинира като „ наивно ” посланието на „ Продължаваме промяната “ за „ пакт на почтените ”, като натърти, че да се разчита на качествата на обособени персони е заблуда.
За да се преодолее необратимо порочният модел на политика и ръководство, несъмнено, са наложителни дълбоки систематични промени. Но те, на собствен ред, могат да стартират и напреднат, единствено в случай че е налице
начална сериозна маса от хора,
искащи и можещи да трансформират обществото. Ако перифразираме библейската мисъл, „ първоначално бяха личностите ”. Въпреки че „ една птичка пролет не прави ”, мъчно може да се отхвърли, че с персоналния си образец президентът Румен Радев даде подтик и кураж на публичната сила за възобновяване, точно тъй като потвърди, че няма да разреши нито да бъде платен, нито да бъде сплашен от силите на статуквото.
Би било неправилно да се твърди, че други такива „ птички ” няма. От една страна, колкото и да звучи старомодно, всеобщото надигане на българите през лятото на предходната година бе просто изригване на от дълго време трупано предпочитание, персонифицирано в хиляди почтени и (засега) незнайни наши сънародници тук и зад граница. Но въпреки това парадоксът е в това, че самото опорочено и загнило статукво ражда в своите глъбини личните си „ гробокопачи ”. Може да се пояснява и като недостатък, като недовиждане на една потънала в блаженство и недостижимост система, само че точно по този начин проби Румен Радев. А по-важното е, че той към този момент не е единствен – ражда се ново потомство обществени персони. Тук не е значима календарната възраст, основни са особеностите на характера и политическата мотивация.
Какво е общото сред Кирил Петков, Асен Василев, Крум Зарков, Атанас Славов, Атанас Пеканов (списъкът не е изчерпателен)? На пръв взор – прекомерно малко. Имат друг биографичен и професионален профил, свързани са с разнообразни партии и други политически субекти, възгледите им се отличават със основни идейни нюанси, влезнали са в политиката по необикновен метод. И въпреки всичко има учредения да приемем, че точно това е първата (в смисъл на към този момент видима) редица на
едно ново политическо потомство.
Твърде евентуално е скоро да се проявят и получат по-широка обществена популярност и други сходни. Могат да бъдат систематизирани няколко групи характерности, които разрешават да се приказва за сходно ново социално-политическо (а не изолирано-персонално) събитие.
На първо място, това са образованието и интелектът, само че изразени не просто в влиятелни дипломи, а в способността да прилагаш знанията си - неоспоримо доказателство, че без тази основа в актуалната политика рядко може да има високи достижения. Затова е още по-странно, че някои коментатори (било умишлено, било импулсивно) оспорват и даже отхвърлят смисъла на този факт. Вярно е, че се нагледахме на необразовани простаци с лъскави „ тапии ”, изпълзели до върховете на властта, само че това не е съображение да бъде осмивано положителното обучение (и фамилно възпитание), без значение дали е получено в чужбина или в България. Още повече, образоваността е артикул освен на достолепията на университета и преподавателите, а на първо място на качествата на учащия се.
На второ място, новото потомство български политици имат
действителен витален и професионален опит,
насъбран у нас. Дали той е задоволителен в съответните случаи, може да се спори, само че тук по-важна е ценностната ориентировка да работиш за страната си на място. В това е главната качествена разлика сред тази нова вълна и познатите феномени от вида на „ царските юпита ”. Новото българско политическо потомство не бе парашутирано извън, то бе намерено и си проби път в България без решаваща роля на семейно-клановите мрежи.
На трето място, доста значима обща характерност е политическият нрав, изразяващ се в интелигентно,
умерено и „ просто ” възпитано държание.
Дори когато влизат в конфликт, представителите на новото българско политическо потомство го вършат по метод, заслужен за тях и за тези, които са им дали своят вот доверие. Дори от време на време да изтърван нервите си (което се случва на всеки, изключително през днешния ден в българския обществен живот), го вършат естествено, „ без завист, човешки ”. Те не излъчват арогантността, типична за типичните екземпляри на отиващата си система. Острата сдържаност не се изражда в оскърбления и предпочитание да се изявиш, като унизиш другия. Това е разбираемо, тъй като хората от това ново потомство имат задоволително качества, осигуряващи положителни и почтени резултати.
Четвърто, горепосочената специфичност дава едно огромно преимущество – способността да водиш
естествен политически и човешки разговор.
У нас достигнахме до неуместната обстановка, в която всеки работен контакт се показва като безпринципно съглашателство, подмолна договорка, надали не изменничество. А истината е, че политиците би трябвало да могат да беседват между тях и това е значимо, даже да не сближат позициите си. Защото никаква политика не е допустима без хигиеничен най-малко на взаимно схващане и доверие. Можем да оставаме непримирими съперници, само че даже непримиримостта би трябвало да бъде предвидима и разбираема. Друг е въпросът, че същността на политиката не е основно в добросъвестното показване на разликите, а в умеенето да се намират допирни точки.
Накрая, пето, най-важното. От новия нрав и способността за естествена политическа връзка произтича основна практическа последица, която предлага новото политическо потомство. Това е способността да се намират
уравновесени работещи решения.
Именно тук има и недоумение, и гневна опозиция на статуквото, изразена в представянето на този метод като „ идеологически тюрлюгювеч ”. За тази офанзива способства и склонността да се употребяват метафори от рода на „ няма ляво, няма дясно ”. Естествено, има ляво и дясно, макар че през днешния ден техните особености са доста разнообразни от тези преди 100 или петдесет години. По-точно е да се каже, че няма „ чисто ” леви и десни политики, т.е. способи на решение на проблемите на хората, нито съответни „ чисто ” леви и десни цели на политиките. Всяко модерно обществено ръководство употребява някакъв микс от „ леви ” и „ десни ” принадлежности на политиките (при цялата конвенционалност на определянето им като такива).
Именно опцията политици с „ ляв ”, „ десен ” и както желаете го наречете бекграунд да поддържат връзка обикновено, да дискутират вероятните решения и да намират рационален работещ баланс в полза на обществото отличава новото политическо потомство от „ героите ” на статуквото. А тук се постанова да се върнем към началото (към човешката почтеност), тъй като е огромно изкушението договорката в персонална и групова полза да бъде показана като достижение в социална изгода.
Разбира се, новото политическо потомство към този момент е една изгряваща вяра и занапред би трябвало да се потвърди като преобразуваща мощ. Но това може да стане единствено с дейното присъединяване и поддръжка на обществото.
Когато се приказва за „ опция на статуквото ” (трябва да признаем, дефиниция, която се схваща по друг начин), нормално се извеждат на напред във времето системно-структурните промени – нови правила, институционални структури, модели на връзки сред политиката и обществото. Неотдавна един сътрудник даже дефинира като „ наивно ” посланието на „ Продължаваме промяната “ за „ пакт на почтените ”, като натърти, че да се разчита на качествата на обособени персони е заблуда.
За да се преодолее необратимо порочният модел на политика и ръководство, несъмнено, са наложителни дълбоки систематични промени. Но те, на собствен ред, могат да стартират и напреднат, единствено в случай че е налице
начална сериозна маса от хора,
искащи и можещи да трансформират обществото. Ако перифразираме библейската мисъл, „ първоначално бяха личностите ”. Въпреки че „ една птичка пролет не прави ”, мъчно може да се отхвърли, че с персоналния си образец президентът Румен Радев даде подтик и кураж на публичната сила за възобновяване, точно тъй като потвърди, че няма да разреши нито да бъде платен, нито да бъде сплашен от силите на статуквото.
Би било неправилно да се твърди, че други такива „ птички ” няма. От една страна, колкото и да звучи старомодно, всеобщото надигане на българите през лятото на предходната година бе просто изригване на от дълго време трупано предпочитание, персонифицирано в хиляди почтени и (засега) незнайни наши сънародници тук и зад граница. Но въпреки това парадоксът е в това, че самото опорочено и загнило статукво ражда в своите глъбини личните си „ гробокопачи ”. Може да се пояснява и като недостатък, като недовиждане на една потънала в блаженство и недостижимост система, само че точно по този начин проби Румен Радев. А по-важното е, че той към този момент не е единствен – ражда се ново потомство обществени персони. Тук не е значима календарната възраст, основни са особеностите на характера и политическата мотивация.
Какво е общото сред Кирил Петков, Асен Василев, Крум Зарков, Атанас Славов, Атанас Пеканов (списъкът не е изчерпателен)? На пръв взор – прекомерно малко. Имат друг биографичен и професионален профил, свързани са с разнообразни партии и други политически субекти, възгледите им се отличават със основни идейни нюанси, влезнали са в политиката по необикновен метод. И въпреки всичко има учредения да приемем, че точно това е първата (в смисъл на към този момент видима) редица на
едно ново политическо потомство.
Твърде евентуално е скоро да се проявят и получат по-широка обществена популярност и други сходни. Могат да бъдат систематизирани няколко групи характерности, които разрешават да се приказва за сходно ново социално-политическо (а не изолирано-персонално) събитие.
На първо място, това са образованието и интелектът, само че изразени не просто в влиятелни дипломи, а в способността да прилагаш знанията си - неоспоримо доказателство, че без тази основа в актуалната политика рядко може да има високи достижения. Затова е още по-странно, че някои коментатори (било умишлено, било импулсивно) оспорват и даже отхвърлят смисъла на този факт. Вярно е, че се нагледахме на необразовани простаци с лъскави „ тапии ”, изпълзели до върховете на властта, само че това не е съображение да бъде осмивано положителното обучение (и фамилно възпитание), без значение дали е получено в чужбина или в България. Още повече, образоваността е артикул освен на достолепията на университета и преподавателите, а на първо място на качествата на учащия се.
На второ място, новото потомство български политици имат
действителен витален и професионален опит,
насъбран у нас. Дали той е задоволителен в съответните случаи, може да се спори, само че тук по-важна е ценностната ориентировка да работиш за страната си на място. В това е главната качествена разлика сред тази нова вълна и познатите феномени от вида на „ царските юпита ”. Новото българско политическо потомство не бе парашутирано извън, то бе намерено и си проби път в България без решаваща роля на семейно-клановите мрежи.
На трето място, доста значима обща характерност е политическият нрав, изразяващ се в интелигентно,
умерено и „ просто ” възпитано държание.
Дори когато влизат в конфликт, представителите на новото българско политическо потомство го вършат по метод, заслужен за тях и за тези, които са им дали своят вот доверие. Дори от време на време да изтърван нервите си (което се случва на всеки, изключително през днешния ден в българския обществен живот), го вършат естествено, „ без завист, човешки ”. Те не излъчват арогантността, типична за типичните екземпляри на отиващата си система. Острата сдържаност не се изражда в оскърбления и предпочитание да се изявиш, като унизиш другия. Това е разбираемо, тъй като хората от това ново потомство имат задоволително качества, осигуряващи положителни и почтени резултати.
Четвърто, горепосочената специфичност дава едно огромно преимущество – способността да водиш
естествен политически и човешки разговор.
У нас достигнахме до неуместната обстановка, в която всеки работен контакт се показва като безпринципно съглашателство, подмолна договорка, надали не изменничество. А истината е, че политиците би трябвало да могат да беседват между тях и това е значимо, даже да не сближат позициите си. Защото никаква политика не е допустима без хигиеничен най-малко на взаимно схващане и доверие. Можем да оставаме непримирими съперници, само че даже непримиримостта би трябвало да бъде предвидима и разбираема. Друг е въпросът, че същността на политиката не е основно в добросъвестното показване на разликите, а в умеенето да се намират допирни точки.
Накрая, пето, най-важното. От новия нрав и способността за естествена политическа връзка произтича основна практическа последица, която предлага новото политическо потомство. Това е способността да се намират
уравновесени работещи решения.
Именно тук има и недоумение, и гневна опозиция на статуквото, изразена в представянето на този метод като „ идеологически тюрлюгювеч ”. За тази офанзива способства и склонността да се употребяват метафори от рода на „ няма ляво, няма дясно ”. Естествено, има ляво и дясно, макар че през днешния ден техните особености са доста разнообразни от тези преди 100 или петдесет години. По-точно е да се каже, че няма „ чисто ” леви и десни политики, т.е. способи на решение на проблемите на хората, нито съответни „ чисто ” леви и десни цели на политиките. Всяко модерно обществено ръководство употребява някакъв микс от „ леви ” и „ десни ” принадлежности на политиките (при цялата конвенционалност на определянето им като такива).
Именно опцията политици с „ ляв ”, „ десен ” и както желаете го наречете бекграунд да поддържат връзка обикновено, да дискутират вероятните решения и да намират рационален работещ баланс в полза на обществото отличава новото политическо потомство от „ героите ” на статуквото. А тук се постанова да се върнем към началото (към човешката почтеност), тъй като е огромно изкушението договорката в персонална и групова полза да бъде показана като достижение в социална изгода.
Разбира се, новото политическо потомство към този момент е една изгряваща вяра и занапред би трябвало да се потвърди като преобразуваща мощ. Но това може да стане единствено с дейното присъединяване и поддръжка на обществото.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ